The story of a little girl in a big bad world

Дойде моментът да разкрия своите тайни. Всички несвързани и мистериозни неща около мен. Не че съм психопат или сериен убиец. Просто не обичам да говоря много за това. По-скоро ме дразнят реакциите на околните. Иначе нямам нищо против да говоря за него или някой да ме пита въпроси, свързани с него. Означава че не се притесняват от мен и не ги интересува "деликатното" ми състояние. А то всъщност е следното. Ще го кажа направо нищо, че е малко смущаващо и дори неприятно за повечето хора, но просто не знам как иначе. Просто това е единственият начин, който ще ме освободи да пиша, за каквото поискам, без да се притеснявам, че ще споделя нещо по-откровено. Защото понякога прекалената откровеност плаши хората, а аз съм точно такава, обичам да говоря за нещата с истинските им имена, а те понякога не са много хубави и розови.
И така, ето я и моята история. Аз съм едно момиче на 16 години, въпреки проблемите, щастлво. Изпълнено с оптимизъм и надежда, че всичко може да се подреди, ако си го направиш сам. Прекалено бързо пораснах поради, стеклите се обстоятелства и вече имам съвсем различни виждания и разбирания от повечето момичета на моята възраст. Все пак, не всичко е гланцове и момчета... Причината, която ме промени така е доста сериозна. На 23 декември ми откриха диагнозата остеосарком. За тези, които не знаят, това е тумор или рак на костите. При мен беше точно под коляното. За пръв път кракът ми ме заболя след като минах нормативът по физическо - бягане на 300 метра. Този път реших да се пришпоря малко, но да го мина, защото не съм много добра по физическо. Дълго след това съжалявах за постъпката си, но после разбрах, че дори е по-добре така. При този вид бoлести принципа е, колкото по-рано, толкова по-добре. От тогава започна ходене по лекари, правене на рентгенoви снимки, но всички лекари казваха, че е просто натоварване, в следствие на физическото. А и на рентгеновите снимки понякога не се вижда много добре. Но в крайна сметка го откриха. Беше си там, вкопчил се в мен като отровен, гнусен паяк, плетящ своите мрежи със всеки изминал ден. Отначало ми беше доста гадно, естествено. Правене на постоянни изследвания, едно от които е оперативно - биопсията. Бях се отчаяла. После изведнъж родителите ми ми казаха, че ще трябва да ходя на специално лечение, дори май споменаха и думата "химиотерапия". Но това нищо не ми говореше. Бях го чувала май по новините, но какво може да знае едно 13-14 годишно дете. Вярно, че тогава вече се мислим за големи и разбираме всичко, но всъщност въобще не е така.
Влязох в една клиника, където навсякъде имаше деца, но те не бяха деца. Всички бяха с поне 5 години по-зрели. Там няма да чуете детски смях или радостта от детските игри. Всички там са сериозни и изстрадали. Нещо просто изглежда не наред и не това, че всички са без коси. Първите пъти, когато ходех бях много стресирана и паникьосана. Не говорех, не правех нищо. Само чаках денонощните вливания на банки и лекарства, от които ти иде да се завреш в миша дупка, да свършват. Все пак е химиотерапия. Гади ти се, повръщаш си червата, изморяваш се, имунната ти система отслабва, както и жизнените ти показатели и просто нямаш сила да се вдигнеш. Това е общо взето да си на химиотерапия. Има и някои лекарства, които не те карат да се чувстваш зле, но не са много. Но в крайна сметка почти всичко зависи от психическата ти нагласа за всичко, което ти се случва. Хората му викат да си силен. Без да съм подозирала, излезе че съм много силен човек, което е хубаво. Не всички го преживяват така добре. Всичко зависи от настройката ти. Аз например, почти не се влияя от страничните ефекти. Казах почти. Понякога е неизбежно. Но дори съм смъквала температура само със мислене, нещо като самоконтрол. Може би затова съм толкова позитивна и не оставям тези неща да ме тъпчат.
Така, следващото нещо, което ми се случи, беше че кракът ми започна да ме боли отново, след като беше спрял. Поду се още повече(приличаше на бухалка) и накрая не можех да го движа. Стоеше полу сгънат и всяко движение беше убийствено болезнено. Излезе, че терапията вече не действа и моят "паяк" е обхванал т. нар. меки тъкани - нерви, мускули, такива работи. Така се наложи да ампутират крака ми. Нямаше друг начин. След операцията продължих да ходя на терапия, но се чувствах много по-добре, апетитът ми се върна и най-после от месеци можех да спя нощем. Нямаше я болката. Е, имаше нещо друго, наречено фантомна болка. Това е все още да осещаш, че каркът е там. Дори ме сърбеше. После започна и да ме "натокирва", както аз казвам. Но и това го преодолях без хапчетата, които ми даваха лекарите. Не ги взимах, защото по цял ден спях. И така в един прекрасен ден докторката ми ми каза, че повече не трябва да ходя на химиотерапия. Това беше след година и няколко месеца мъчение. Беше април и лятото, което дойде беше страхотно. Есента отново тръгнах на училище и вече бях добре, а и косата ми порастна. Но не може всичко да свърши просто така. През ноември 2005 откриха, че имам разсейки в белите дробове. Всичко започна отначало. И така я карам досега. Разсейките се влияят от новата химиотерапия и са готови за операция, която предстои доста скоро, може би този месец. И сега тази историята е under construction. Чака да бъде завършена. Надявам се скоро.
Независимо всичките тези проблеми смятам, че всичко това има горе-долу добър резултат за мен. Заедно с всички лоши неща има и много хубави. А и всичко това ме промени за добро. Може би сега нямаше да съм такава, ако всичко това не ми се беше случило.
Не вярвам в съдби, карми, богове или други такива. Но вярвам че всичко, което ни се случва е с някаква причина и следват някакви неща. От нас зависи как ще ги използваме и дали ще ги превърнем в добри резултати за нас, а и за другите.