Мишка в трици!

Just thinking...

2008-04-07T22:02:00.002+02:00

Казвам не на компютъра. Защо не може от време на време да забравяме компютъра и да се завръщаме към хубавата стара книга?! Е, единственото, което ни спира сме ние самите. Затова за известно време казвам не на компютъра си. От доста време не съм писала нищо, но сега вече знам защо. Не защото ме мързи или защото не мога да измисля нищо, а защото ми липсва вдъхновение. От доста време насам се чувствам самотна, чувствам някаква... празнота (знам, че звучи прекалено клиширано, но е цялата истина). Знам, че може би, донякъде и аз съм си виновна, защото съм прекалено затворен и усамотен човек, но това съм аз, не мога да се променя. Единственото, което ме е спасявало са мечтите ми (за Веско: не, тях няма да ги споделям, защото са прекалено лични и съкровени). Мечтаейки, аз се откъсвам от реалността и мога да си представя всичко, което искам, без ограничения в размера, обстоятелствата, чувствата... Когато нещо ме тормози или натъжава, аз мечтая. Представям си го, както искам да бъде - по-добро, по-красиво. И наистина ми олеква. Само мисълта, че за един миг от времето, дори и измислен, аз съм имала всичко, ми дава сили да продължавам, with no regrets. Моето късче, моето приказно късче от някакъв далечен измислен свят. Бих казала, че това е любимото ми нещо на целият свят - да мечтая. Нямам търпение да дойде моментът, в който всичко ще е перфектно. Не знам дали не се вманиачавам прекалено много, но това е което е. Това е най-ценното нещо, което човек притежава - мечтите си. Човек, който не мечтае е изгнил отвътре.
Тази история трябваше да е за това, че много ми се четат книги, много книги и искам да си дам официална почивка от дигиталните такива, но историята претърпя неочакван обрат. Но нищо, ще си представя, че съм ви казала каквото трябва...
Сега мога да кажа нещо като "до следващата мечта. Тя е само на една мисъл разстояние". Но няма. Защото ужасно ми прилича на слоган на някоя тъпа реклама. Затова просто ще кажа: Мечтайте хора! Не знаете какво изпускате...

Хей, това съм аз!

2008-01-27T20:21:00.000+02:00

Случвало ли ви се е... ами, да се осъзнаете? Искам да кажа, да разберете, че вие сте наистина вие. Че вие сте... ами да, вие сте си вие. На мен ми се случи вчера... едно старо забравено чувство. Нека ви разясня малко, без да се сърдите за повторенията... и отклоненията :)
То е нещо като... сякаш съм била на автопилот, правила съм всичко механично, без да се замислям в дълбочина, че всъщност правя нещо. Ядеш, вдигаш разни работи, ходиш, мърдаш се или изобщо... съществуваш. Сякаш изведнъж се сещаш: "Хей, това съм аз! Аз съм човек. Съществувам, върша разни неща." Сякаш те осенява мисълта, че това си е твоят живот и твоите мисли. Изведнъж те удря нещо по главата, като нещо реално съществуващо. Сякаш си на автопилот и се гледаш отстрани. Сякаш тялото и разума ти са били отделени и изведнъж разума ти (или ти) осъзнава, че принадлежи на тялото ти или обратното. Дори не мога да го обясня. Това е много странно чувство. Много е... странно. И интересно. Същевременно възхитително. Как можеш да мислиш толкова много неща за част от секундата. Все пак, за да почувстваш нещо обработваш това, което виждаш, чуваш и т.н. За мен чувствата и емоциите са вид мисли. Не знам как е в действителност, но когато чувстваш нещо, ти го преосмисляш. И не е ли невероятно как можеш да усетиш толкова много неща едновременно. Толкова много и различни мисли преминават през главата ти, че е направо невъзможно.
Всъщност от малка чувствам това чувство, не постоянно. Дори не мога да кажа, че е често, но доста пъти ми се е случвало. Разбирате ли, то е еднократно и много краткотрайно... Като просветление. Не го бях чувствала от дълго време... до вчера. Когато го почувствах отново, осъзнах че съм го забравила. И... не знам, почувствах се като себе си повече от всякога, аз съм си аз. Не знам, просто се учудвам от това мое чувство. Странно е, но и някак красиво. Разбираш колко си сложен, същевременно си силен. Можеш да поемеш контрол над собствения си живот. "Това е моят живот, моето тяло." Сякаш изведнъж се събуждаш...
"Хей, това съм аз!"...

Happy New Year

2008-01-01T18:33:00.000+02:00

Честита нова година, хора! Много хубави неща ви пожелавам и... 'айде със здраве.

La lala lala

2007-12-07T16:58:00.000+02:00

Ех, настъпи коледото време... отново. Навсякъде се украсява, пак царството на кока-кола, но все пак си е за предпочитане от някакъв мазен циганин... извинете, ром, който продава играчки и локум на долнопробна сергия на центъра на града (или поне на центъра на моя град). За да е още по-приятно за всички нас, времето е просто ужасно, мрачно, дъждовно, мъгливо и т.н. Но тези неща не са от голямо значение. Важното е, че отново ще гледаме "Принцът на Египет", сгушени в одеалце под елхата с чаша горещ шоколад в ръка(или мляко с какао, на всеки както му харесва, за мен топла вода), в топлата прегръдка на домашния уют. (почти поетично, нали?) Ех, хубаво звучи. Оставете се да бъдете завладяни от безпричинно щастие и не забравяйте коедния си дух. (вече звуча като коледен елф). Еми, т'ва е от мен... засега. Аз отивам да си търся рецепта за cookies. Aй чао!

I will always remember

2007-10-26T13:44:00.000+02:00

Беше еди от онези следобеди, когато настроението и беше толкова мрачно колкото и времето. Тъкмо бе говорила с една приятелка и тя и беше казала, че днес е такъв ден в който хората с определено име празнуват именния си ден. Говориха си, дали познават някого с това име. Тя не каза нищо, но всъщност си мислеше за един точно определен човек. Най-добрата и приятелка в целия свят. Искаше да сподели, че всъщност познава някого, но не точно, защото нямаше да може да я поздрави. Просте не можа да го каже. Тя беше най-страхотния човек, който някога бе познавала, и който някога ще познава. Най-добрия човек, който е виждала, наистина добър. Истинското определение на добротата, това което всички бяха забравили. Тя беше като един ангел, който се появи внезапно в живота и, когато имаше нужда и когато въобще не подозираше. И точно толкова внезапно си отиде. В този момент си спомни всички прекрасни неща, за които си бяха говорили и бяха правили. Припомни си колко много и липсваше. Но това беше всичко, което и бе останало от нея. Един спомен... един прекрасен спомен.

New for you me

2007-10-26T13:14:00.000+02:00

От вчера вече и aз влязох в голямото семейство на хoрата с web cam. Сега се радвам на очарованието на собствената си cracky физиономия. Чувствам се чудесно. Ползотворно лигаво... най-вече се радвам, че най-после написах нещо в запустелия си блог. Честно казано, това, което исках да напиша изветря, но... мале, съвсем съм полудяла и изпростяла, но предполагам това не е чак толкова зле. Е, както и да е, аз се чувствам добре, блогът ми също. На кой му пука за другото. :)

On The Road

2007-10-05T13:12:00.001+02:00

Еxplanation

2007-10-04T15:03:00.000+02:00

Хм, сега сигурно си мислите, че след като толкова време не писах и сега "бам", един ужасно дълъг пост... Ами... прави сте. Това всъщност е едно есе, което писах в час по етика (става въпрос за предния пост). Моите размишления по темата. Да... Темата също е написана. Смятах да го публикувам още преди време, но това няма значение. Получих шестица за него, всъщност само аз от целия випуск (да не пропусна да се похваля). :)
Истината е ,че не съм писала цял месец, защото ме мързеше. Абсолютно съм виновна, но това е положението.
Надявам се да ви хареса... За есето говоря. :)
Това е. 'Айде пазете се.
Peace

Some essay

2007-10-03T14:48:00.000+02:00

“Ще спреш да се страхуваш, ако спреш да се надяваш”
Сенека

Когато за първи път прочетох тази мисъл, в съзнанието ми се появиха куп въпроси: „Какво означава това? Какъв е смисълът? Какво иска да каже Сенека? Какво въобще, може да означава, че страхът ще отмине, ако спреш да се надяваш?”. Но след като поразмишлявах малко, стигнах до извода, е чрез тази мисъл Сенека е насочил вниманието към страха от неизвестното. Това е начинът, по който аз разбирам тази негова мисъл. Може би, тя е възникнала в следствие на някакъв конкретен случай или след дълги размишления и от опитите да разбере защо хората се страхуват, той е стигнал до този извод. Но това са само моите мисли на лист хартия.
Наистина, най-голям е страха от това да не знаеш какво ще се случи. Знам го от собствен опит. А вярвам, е всеки един от нас, хората по света, са изпитали този страх. Страх от очакване нещо да се случи, нещо неизвестно.
Понякога излиза, че не е имало от какво да се страхуваме и си казваш: „Какво съм си мислел? Всичкото това очакване, страхуване. За едното нищо.”
Винаги очакването е „по-вълнуващо” от самото събитие. Независимо дали ще е добро или лошо. Например очакването на Коледната утрин, когато ще си със семейството, ще отвориш подаръците, ще празнувате всички заедно. Това очакване е много „по-сладко” от самия празник. Но дори и да е нещо лошо, по-добре е да се случи, отколкото да го очакваш. Нахлуват лоши и страшни мисли, които те карат да се страхуваш още повече. Защото ние хората сме песимисти – винаги очакваме най-лошото. Много малко са хората, които мислят за всичко от веселата и добрата страна на нещата. Аз мисля, че правя точно така или поне се опитвам. Но никога не е лошо да има известна доза реалност в мислите, решенията, преценките ти. Не можеш да живееш в някаква фантазия, защото загубваш реална представа за нещата, които се случват около теб. Но, ако живеейки своя живот, спрем да мислим за нещата, които ни предстоят, нещата, които могат да се случат на нас, на нашите близки и приятели, ще бъде много по-лесно съществуването ни.
Настройката на човек за обграждащият го свят е много важна. Дали ще си настроен Добронамерено или не към хората и към всичко около теб, започва да замъглява реалната ни преценка за всичко, защото, например, помислил ли си си веднъж за някого: „Той е лош човек.”, трудно можеш после да се пречупиш и да разбереш истината.
Все продължавам да се питам: „Това ли е точният смисъл на мъдростта? Дали не означава нещо друго?” Но след това колкото и да се чудя, не откривам друг смисъл. Сенека е бил много прав казвайки: „Ще спреш да се страхуваш, ако спреш да се надяваш.” Винаги, когато се страхуваме от нещо, което не познаваме, започваме да се чудим, да гадаем за предстоящото събитие. Но винаги вътре в нас, малка или голяма, има надежда, че ще се изненадаме – ще се случи, както ние искаме, ще се случи нещо хубаво. Защото надеждата не може да се отнеме от сърцето на никого. Надеждата умира последна. Но наистина, страхът и разочарованието нарастват още повече, когато надеждите ни не се окажат верни. Когато си си мислел, че въпреки всичко може да излезе „нещо хубаво от цялата работа”. В този момент ти можеш дори да загубиш вяра в себе си.
Понякога вътре в теб знаеш, че си прав, че няма защо да се страхуваш и няма да стане нищо лошо. Не можеш да си напълно, сто процента сигурен. Винаги се подготвяш и за втория – лошия вариант. Но някак си знаеш, че всичко ще бъде наред и всичко ще се оправи. Тогава денят ти става по-ведър и не се тормозиш какво лошо нещо ще те сполети.
Според мен трябва да гледаме по-весело, но реално на нещата. Да имаме пълна вяра в себе си и така ще живеем по-лесно и безгрижно. На мен тепърва ми предстои да се изненадвам, разочаровам и страхувам. Все пак, какво може да знае едно петнадесет годишно дете?!

Self Shot #3

2007-09-05T17:19:00.000+03:00

Interrupted

2007-08-19T00:55:00.000+03:00

Ваканцията ми е прекъсната, но е за добро. Днес ще пътувам за София, за споменатата от мен преди няколко поста, операция. Ще бъда в Пирогов, на централно място е, надявам се да успея да прихвана нечия мрежа. Ако успея ще пиша за новостите за мен и около мен. Ако не успея ще разправям като се върна (или веднага щом успея да се докопам до нещо интернетско).
Е, това е... Пожелайте ми късмет иии... стискайте палци... или нещо такова! :)

Summer, summer, summer...

2007-08-10T13:38:00.000+03:00

Както сигурно сте забелязали, тук отдавна не се е показвал и мъничък пост. Да ви кажа, и скоро може да не се покаже въобще. Това е така, защото, мишката със всичките слони и аз барабар с тях, сме във лятна ваканция (а, и триците на мишката, също. те бяха много изморени вече). Не знаем кога ще се върнем, предполагам, че скоро, слоните много ще се изкефят, но мишката няма да издържи толкова време да почива. Все пак ни чакайте.
Приятно изкарване на остатъка от лятото и на всички вас.

Keep on dreamin'

2007-07-17T17:51:00.000+03:00

Мечтите са като храната. Без тях душата ни умира. Те са крехки като пеперудени криле. Трябва да ги пазим в сърцето си и нежно да ги разгръщаме всеки път, когато усетим, че ги губим.

Хмм...

2007-07-09T00:22:00.000+03:00

През последните два дни бях в Балчик. Беше ми много хубаво. Особено, след като повече от две седмици ми се ходеше там, но нямах възможността да отида. Но важното е, че си прекарах страхотно. Двата дни минаха в правене на нищо, излежаване и "примъкване" от сянка на слънце и обратно. Всъщност ходих и на дълго мечтаното от мен море, но за "късмет" водата беше малко студена. Е, това не ми попречи да се топна.
Сега вече съм си вкъщи и мога да кажа, че съм уморена. Смятам да си лягам. Ще погледам малко "Live Earth". Поздравявам ви с песента, която дават в момента, а именно Linkin Park - Faint.
Sweet Dreams.

Гореща слонска новина!

2007-07-07T14:14:00.000+03:00

Съюзът на слоните в България реши: От август 2007 стартира кампанията за почитане на слоните, като месец август е избран за национален месец на слоните.

Beautiful Day

2007-07-06T15:06:00.001+03:00

Днес случайно погледнах навън. Не бях забелязала колко е красив деня. Прекрасно синьо небе, с пухести облаци, сякаш извадени от детска книжка; зелени дървета, нежно полюшвани от лек, хладен ветрец и измежду всичко това, се показват, сякаш напомняйки за присъствието си, топлите червени покриви на къщите.
Всички бързаме за някъде. Натоварени с проблемите си, мислим само за тях и забравяме да се огледаме какво има около нас. Забравяме да си направим това малко удоволствие, да поседим за една минута и просто да погледаме небето. Или просто нямаме време за това?

Flower Friendship

2007-07-05T16:59:00.001+03:00

Getting nowhere

2007-07-05T11:23:00.000+03:00

Искам... И аз не знам какво искам
Обичам... И аз не знам какво обичам
Гледам... И аз не знам какво гледам
Страхувам се... И аз не знам защо се страхувам

The story of a little girl in a big bad world

2007-07-04T19:22:00.000+03:00

Дойде моментът да разкрия своите тайни. Всички несвързани и мистериозни неща около мен. Не че съм психопат или сериен убиец. Просто не обичам да говоря много за това. По-скоро ме дразнят реакциите на околните. Иначе нямам нищо против да говоря за него или някой да ме пита въпроси, свързани с него. Означава че не се притесняват от мен и не ги интересува "деликатното" ми състояние. А то всъщност е следното. Ще го кажа направо нищо, че е малко смущаващо и дори неприятно за повечето хора, но просто не знам как иначе. Просто това е единственият начин, който ще ме освободи да пиша, за каквото поискам, без да се притеснявам, че ще споделя нещо по-откровено. Защото понякога прекалената откровеност плаши хората, а аз съм точно такава, обичам да говоря за нещата с истинските им имена, а те понякога не са много хубави и розови.
И така, ето я и моята история. Аз съм едно момиче на 16 години, въпреки проблемите, щастлво. Изпълнено с оптимизъм и надежда, че всичко може да се подреди, ако си го направиш сам. Прекалено бързо пораснах поради, стеклите се обстоятелства и вече имам съвсем различни виждания и разбирания от повечето момичета на моята възраст. Все пак, не всичко е гланцове и момчета... Причината, която ме промени така е доста сериозна. На 23 декември ми откриха диагнозата остеосарком. За тези, които не знаят, това е тумор или рак на костите. При мен беше точно под коляното. За пръв път кракът ми ме заболя след като минах нормативът по физическо - бягане на 300 метра. Този път реших да се пришпоря малко, но да го мина, защото не съм много добра по физическо. Дълго след това съжалявах за постъпката си, но после разбрах, че дори е по-добре така. При този вид бoлести принципа е, колкото по-рано, толкова по-добре. От тогава започна ходене по лекари, правене на рентгенoви снимки, но всички лекари казваха, че е просто натоварване, в следствие на физическото. А и на рентгеновите снимки понякога не се вижда много добре. Но в крайна сметка го откриха. Беше си там, вкопчил се в мен като отровен, гнусен паяк, плетящ своите мрежи със всеки изминал ден. Отначало ми беше доста гадно, естествено. Правене на постоянни изследвания, едно от които е оперативно - биопсията. Бях се отчаяла. После изведнъж родителите ми ми казаха, че ще трябва да ходя на специално лечение, дори май споменаха и думата "химиотерапия". Но това нищо не ми говореше. Бях го чувала май по новините, но какво може да знае едно 13-14 годишно дете. Вярно, че тогава вече се мислим за големи и разбираме всичко, но всъщност въобще не е така.
Влязох в една клиника, където навсякъде имаше деца, но те не бяха деца. Всички бяха с поне 5 години по-зрели. Там няма да чуете детски смях или радостта от детските игри. Всички там са сериозни и изстрадали. Нещо просто изглежда не наред и не това, че всички са без коси. Първите пъти, когато ходех бях много стресирана и паникьосана. Не говорех, не правех нищо. Само чаках денонощните вливания на банки и лекарства, от които ти иде да се завреш в миша дупка, да свършват. Все пак е химиотерапия. Гади ти се, повръщаш си червата, изморяваш се, имунната ти система отслабва, както и жизнените ти показатели и просто нямаш сила да се вдигнеш. Това е общо взето да си на химиотерапия. Има и някои лекарства, които не те карат да се чувстваш зле, но не са много. Но в крайна сметка почти всичко зависи от психическата ти нагласа за всичко, което ти се случва. Хората му викат да си силен. Без да съм подозирала, излезе че съм много силен човек, което е хубаво. Не всички го преживяват така добре. Всичко зависи от настройката ти. Аз например, почти не се влияя от страничните ефекти. Казах почти. Понякога е неизбежно. Но дори съм смъквала температура само със мислене, нещо като самоконтрол. Може би затова съм толкова позитивна и не оставям тези неща да ме тъпчат.
Така, следващото нещо, което ми се случи, беше че кракът ми започна да ме боли отново, след като беше спрял. Поду се още повече(приличаше на бухалка) и накрая не можех да го движа. Стоеше полу сгънат и всяко движение беше убийствено болезнено. Излезе, че терапията вече не действа и моят "паяк" е обхванал т. нар. меки тъкани - нерви, мускули, такива работи. Така се наложи да ампутират крака ми. Нямаше друг начин. След операцията продължих да ходя на терапия, но се чувствах много по-добре, апетитът ми се върна и най-после от месеци можех да спя нощем. Нямаше я болката. Е, имаше нещо друго, наречено фантомна болка. Това е все още да осещаш, че каркът е там. Дори ме сърбеше. После започна и да ме "натокирва", както аз казвам. Но и това го преодолях без хапчетата, които ми даваха лекарите. Не ги взимах, защото по цял ден спях. И така в един прекрасен ден докторката ми ми каза, че повече не трябва да ходя на химиотерапия. Това беше след година и няколко месеца мъчение. Беше април и лятото, което дойде беше страхотно. Есента отново тръгнах на училище и вече бях добре, а и косата ми порастна. Но не може всичко да свърши просто така. През ноември 2005 откриха, че имам разсейки в белите дробове. Всичко започна отначало. И така я карам досега. Разсейките се влияят от новата химиотерапия и са готови за операция, която предстои доста скоро, може би този месец. И сега тази историята е under construction. Чака да бъде завършена. Надявам се скоро.
Независимо всичките тези проблеми смятам, че всичко това има горе-долу добър резултат за мен. Заедно с всички лоши неща има и много хубави. А и всичко това ме промени за добро. Може би сега нямаше да съм такава, ако всичко това не ми се беше случило.
Не вярвам в съдби, карми, богове или други такива. Но вярвам че всичко, което ни се случва е с някаква причина и следват някакви неща. От нас зависи как ще ги използваме и дали ще ги превърнем в добри резултати за нас, а и за другите.

Wondering...

2007-07-01T18:18:00.000+03:00

От доста време не съм писала нищо, за което съжалявам. Но пък се замислих, че и без това никой не чете блога ми и не е толкова фатално. Истината е, че наистина много искам някой да прочете какво съм написалa, дори да коментира, но пък не знам как да накарам хората да го направят. Както казва брат ми да го "популяризирам". Попитах го как и той ми каза, че хората обичат блогове, които постоянно се update-ват (дано не се сърди, че го цитирам, но пък не, че ми пука много). Но аз не искам да update-вам, защото колкото и странно да звучи, аз се превързвам към такива работи и неодушевени предмети, но това е друга тема. И другото важно, за да се харесват блоговете е естествено да се пише постоянно. Но как да пиша постоянно като нищо не ми идва на ум. През целият ден, когато говоря с хората изникват доста добри идеи, но те са за момента, в разговора. Някак си после не ми идва да ги напиша, макар че сигурно така трябва да правя. Но въпросът беше, че наистина много се ядосах на брат ми, че не ми даде конкретен отговор. Но аз съм му ядосана за много неща по принцип, така че... Е, сега ще се опитам да се сетя какво да пиша за напред.

п. п. Сега се надявам нещата да потръгнат, защото вече има интернет и на моят любим лаптоп, за което най-нагло искам да ви се похваля. Преди имаше интернет само на компютъра на брат ми и се сещате, че не съм го използвала много често.

Интернет крадец

2007-06-23T19:07:00.000+03:00

That would be me. Не е ли страхтна новата технологична ера. Има всичко, за което се сетиш. Едно от тях е безжичният интернет. Сещате се, че за да се радвам, значи съм го пробвала. С моето лаптопче винаги сме си заедно. Където съм аз, там е и то. И естествено имам това прекрасно...нещо, да го наречем, wireless. Често ми се налага да ходя в болница, но там няма интернет, все пак сме в България. Но пък и не съм използвала това нещо, защото доскоро не знаех как точно работи. Знаех за какво е, но не повече(и не ми се смейте, все пак има и други по-невежи). И при поредният ми престой в гореспоменатата болница, стана така, че разбах как се ползва. btw, действието се развива във Варна. Понеже болницата се намира в близост до Технически университет, стана така, че използвах техният безжичен интернет. Не е ли страхотно?!

Flow

2007-05-11T14:25:00.000+03:00

Self Shot #2

2007-04-02T16:01:00.000+02:00

Self Shot

2007-03-23T13:25:00.001+02:00

Post No. 5

2007-03-16T15:48:00.000+02:00

Пиша този пост, за да имам поне 5 поста в блога си и, когато някой ме попита или случайно се натъкне на блога ми, да имам поне 5 поста на кръст бе хора. Мога да го празнувам като някакъв малък юбилей. Като се има в предвид колко съм uninspired и колко трудно мозъкът ми ражда идеи в последно време, си е направо постижение. Браво, Нино, и честито! :)

МЩЧ

2007-03-14T15:30:00.000+02:00

Сигурно се питате какво е това. Ами ще ви кажа - това означава малък щастлив човек. Така съм нарекла начина, по който се чувствам, когато съм щастлива, но и много други неща, в смисъл, много е трудно за обяснение. То е по-скоро чувство, а чувствата са много трудни за обяснение. Но казвам ви, това чувство е незабравимо. А частта "малък" е всъщност друго чувство. Чувствам се малка, но в хубавия смисъл. Общо взето това нещо е смесица от really awsome feelings и най-близкото определение е може би на седмото небе, но upgrade-ано, т.е. нещо лично мое, което съм сигурна, че само аз чувствам по този начин. Това се нарича МЩЧ.

Стихче

2007-03-11T14:50:00.000+02:00

Info: Написах това стихче в час по английски, когато аз и моята съчинничка тотално бяхме изглупели и полудели. Не ме разбирайте погрешно, и двете обичаме часовете по английски, но понякога...е, знаете как е в училище! Понякога на всички ни се случва да изкукаме. Ето го и самото стихче, то е по-скоро простоийка, но има и лек поучителен смисъл:
Таралежа Боцко се спъна сега
и стана смешен за града.
Аз не съм хвърчило
и сладкото обратно е на горчиво.
Снежния човек пристига вече
за моркова му няма спира,
стига си игра със плюшеното мече,
че го тероризира и вече му се прибира.
Но таз прекрасна песна вече свършва,
лека нощ другарчета,
наркотик недей ти всмърква,
а си играй със зарчета!

Пролетна меланхолия

2007-03-09T14:18:00.000+02:00

Всички знаем какво прави пролетта с нас. Цветята и дърветата разцъфват, времето става малко по-меко и топло, слънцето се показва от време на време и това ни кара да се усмихваме (е, поне мен). Някои дори може да се чувстват по-влюбени, други ги хваща пролетната умора или чувствителност на зъбите... Мен... мен ме е хванала ужасна меланхолия. Повярвайте ми, чувството е отвратително. Целият ми ден минава в правене на нищо и всеки час минава толкова бавно. Искам да кажа часовете след 12:00, защото до тогава сигурно си спя сладко. Затова нарекох това чувство пролетна меланхолия, защото се случи с настъпването на пролетта. Всъщност малко по-рано, но пролетна меланхолия звучи way much better от просто меланхолия, нали? Та това чувство е нещо като да гледаш в точка и мозъкът ти да не функционира. Иска ми се да правя нещо, но като се замисля нищо не ми се прави. Чувствам се емоционално умряла. Не го пожелавам на никого. Исках всичко в блога ми да е весело и щастливо, когато влезеш и да ти става слънчево и приятно, а всичко, което съм писала не влиза в категорията на веселите нещица, но както се казва такъв е животът!

World Hold On

2007-01-15T12:32:00.000+02:00

Сигурно много хора, както и аз си мислят разни работи преди да заспят. Снощи си мислих разни мои си лични работи, а "разговора" така се отклони, че се замислих, колко много хубави, добри хора умират, а всички "гадини мръсни" си остават да живеят в мир и любов. И се сетих, че светът е станал толкова гаден и корумпиран - хората са зли и гледат само да се прецакат един друг, всичките тези болести, смърт, завист, гняв и т.н. Просто няма справедливост. И все пак има толкова хубави работи, за които да ти се живее - семейството, приятелите, празниците и купоните, музиката, филмите, овеселителните паркове, красивите местенца, твоите си собствени нещица, слоните... И така стигнах до заключението: има толкова много противоположности, но не мислите ли, че най-голямата противоположност на света е самият свят?!...